Народно творчество

Народно творчество или фолклор е събирателно понятие за литературни произведения с неизвестен или неуточнен (анонимен) автор, а всъщност е налице съавторство при устното им предаване, като това общо авторство се приписва като цяло „на народа“. В края на XX. век в българския език започва да се използва английската дума фолклор (от folk - народ, lore — мъдрост, англо-саксонизъм, изобретен през 1846 г. от Уилям Томс, с който се заменя предходното понятие на английски език - popular antiquities, което на български е прието във фолклористиката да се превежда като „популярни старини“, макар да корелира с българското „народни обичаи“[1]).

Народното творчество е съвкупността от прояви на устното творчество (като разкази, легенди, поговорки, суеверия, песни, обреди, а също и гатанки и др.) на определен етнос. Обикновено произведенията се разпространяват устно, но с възникването на идеята за националните ценности започват да се записват, а и издават, като част от националното (литературно) наследство. Изследователите в областта на фолклора се наричат фолклористи, а академичната дисциплина е фолклористика. Фолклористите работят често съвместно с културолози, етнографи, етнолози, социолози, лингвисти и историци поради интердисциплинарния характер на изследванията на народното творчество.